Героите на Йордан Йовков винаги са се отличавали с дълбочина, човечност и необикновена душевност. Един от най-обичаните образи в българската литература — Люцкан от разказа „Последна радост“ — е вдъхновен от реална личност. Неговият прототип се казва Люцкан Стоянов Консулов, а житейската му съдба е запечатана в книгата „Йордан Йовков. Документи и свидетелства за живота и творчеството му“ на Димо Минев.

Люцкан Консулов е родом от село Градец, Котленско — родният край на самия Йовков. След като завършва военната си служба, се установява в Добрич, където бързо става колоритна фигура в града. Слаб, с рахитичен вид, но винаги усмихнат, той печели симпатиите на добричлии със своята доброта и безгрижност.

През лятото продава цветя, които сам събира, а през зимата сменя занятието си — предлага семки, фъстъци, вестници и закуски. Известен е с тенекиената си кошница на два етажа — в единия държал семки, в другия фъстъци. Люцкан винаги бил спретнат, често носел бомбе или редингот, подарен от някой състрадателен гражданин. На ревера му почти винаги имало свежо цвете.

Йовков, който прекарва няколко месеца в Добрич след Първата световна война, живее в дома на своята съпруга Деспина, точно срещу градската градина. Именно там писателят се запознава с Люцкан. Разговаря с него, наблюдава го, изучава го внимателно. Така се ражда образът на Люцкан — простодушен мечтател с душа на поет, който обича цветята, песните и красотата на живота.

Спомените, събрани от Димо Минев, рисуват образа на човек, който обичал да се закача с момите по време на разходките в града, да пее песни като „Кажи, моме, любиш ли ме“ и да мечтае за голямата любов. Въпреки че някои от съвременниците му го смятали за „малко слабоумен“, други го описват като честен, добросърдечен човек, който дарявал радост на околните.

Тъжният финал на неговата житейска история също намира отражение в творчеството на Йовков. При мобилизацията за Балканската война Люцкан е изпратен на фронта и загива в битка край село Тарфа, Източна Тракия, в днешна Турция. Тази трагична съдба дава още по-голяма емоционална тежест на разказа „Последна радост“.

Днес фигурата на Люцкан е увековечена не само в Йовковото творчество, но и в двора на къщата-музей „Йордан Йовков“ в Добрич. Там, до бронзовата му статуя, посетителите могат да прочетат фрагмент от разказа, в който Йовков описва Люцкан: „Тоя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство…“.

Историята на Люцкан Консулов напомня, че дори най-обикновените хора могат да вдъхновят велики творби. Тя ни учи, че радостта от живота понякога се крие в простите неща — в песента, в цветята и в безкрайната вяра в красотата на света.

Източник: Д-р Кремена Митева — главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“